Има дни, в които отварям шкафа не защото съм гладна, а защото нещо липсва. Уморена съм, напрегната, разочарована. И търся утеха в захарта, в тестото, в онези хрупкави изкушения, които за миг заместват празнотата.

Преди ги наричах „изкушения“. Сега ги наричам сигнали. Тялото ми говори. И не винаги иска храна. Понякога иска прегръдка. Понякога почивка. Понякога глътка въздух.

Започнах да си водя дневник – не за калории, а за емоции. Когато усетя, че посягам към безконтролно хранене, се спирам. Питам се: „Какво наистина ми трябва?“ Понякога е чаша вода. Понякога е разходка. Понякога – просто сълза, която да не задържам.

Храненето е повече от биология. То е и психология. И когато се научих да слушам себе си, открих ново отношение към храната. Започнах да подбирам – не само какво ям, а как и кога. Създадох ритуали – тиха вечеря, чиния с цветове, ядене без екран.

И не – не съм перфектна. Има дни на безпорядък. Но те не ме връщат в началната точка. Те просто са част от живота. Тялото ми не се интересува от идеал – то иска постоянство, уважение и честност.

Научих, че гладът не винаги се храни с храна. И когато се научих да го разпознавам, най-сетне започнах да се засищам – отвътре.